Защо ВКС прие, че давността не чака крайния срок по кредита

Тълкувателно решение № 3/2023 от 21 ноември 2024 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд внесе дългоочаквана яснота по един изключително важен въпрос в практиката – кога започва да тече давността при договори с уговорено разсрочено плащане, особено при банкови кредити.

Поводът за образуване на тълкувателното дело бе противоречивата съдебна практика по прилагането на чл. 114 от Закона за задълженията и договорите. Част от съдилищата приемаха, че давностният срок за всяка погасителна вноска започва да тече от датата на настъпване на падежа ѝ, а други – че срокът започва да тече едва от датата на крайния срок за погасяване на целия кредит или от момента на предсрочната изискуемост.

Върховният касационен съд прие за правилно първото становище – че давността започва да тече от падежа на всяка отделна вноска, т.е. от момента, в който тази част от главницата става изискуема. Аргументът на съда е, че съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който кредиторът може да търси изпълнение, а това е именно датата на изискуемост на конкретната вноска.

Съдът подчерта, че не съществува законова разлика между периодични задължения и едно общо задължение, разсрочено по волята на страните. Когато договорът предвижда изпълнение на части, всяка вноска представлява част от главното задължение, чиято изискуемост настъпва с уговорения падеж. Кредиторът може да предяви иск за всяка отделна вноска още от момента, в който тя не е платена, и от този момент започва да тече и давността.

ВКС отбелязва, че ако се приеме обратното – че давността за всички вноски започва да тече чак след настъпване на крайния срок или при обявяване на предсрочна изискуемост – това би противоречало на принципите на института на погасителната давност. Подобно тълкуване би позволило на кредитора да бездейства десетилетия, без да се задейства давностният механизъм, въпреки че вземането за отделна вноска вече е било изискуемо.

Решението също така изяснява, че при обявяване на предсрочна изискуемост на кредита давността за непадежиралите до този момент вноски започва да тече от момента на предсрочната изискуемост.

ВКС отграничава това тълкуване от постановките в Тълкувателно решение № 5/2019 г. относно чл. 147, ал. 1 ЗЗД за поръчителството, като подчертава, че давността и преклузията са различни институти, с различни последици и цели – първата погасява правото на съдебна защита на кредитора, докато втората води единствено до загуба на обезпечението.

С това тълкувателно решение Върховният касационен съд потвърди, че давността при разсрочени задължения тече поотделно за всяка вноска, считано от настъпването на нейния падеж, а при предсрочна изискуемост – от момента, в който целият дълг е обявен за изискуем.

Решението има особено значение за кредиторите и длъжниците по банкови кредити и други договори с разсрочено плащане, тъй като поставя край на дългогодишната нееднаква практика на съдилищата и въвежда яснота относно началния момент на давността по чл. 114 ЗЗД.